Мечтаното завръщане в детството

Първите мигове от живота на човека са може би най-запомнящите се, макар и това да звучи странно. Детството представлява една кратка линия, съвсем малка частица от съществуването на един индивид, от която зависят и бъдещите действия. А защо завръщането в детството понякога се чувства като най-щастливия и най-болезнения момент, който някога ни се е случвал или ще ни се случи? Ако разгледаме началото, ще установим, че почти нищо не помним, освен едни дребни моменти от детството. Тези моменти, в повечето случаи, вероятно са ни направили щастливи, но други са пропукали част от душевността ни и при всяко едно завръщане (спомняне), дупката се увеличава. Независимо какви са моментите - щастливи, тъжни, обръкани, те са част от съществуването ни и все някога се завръщаме към тях. Но защо детството е нещо, към което човек мечтае да се завърне? В трудните моменти един инивид може да открие грешките си в изминала ситуация, да осъзнае и само по този начин да промени пътя на мечтите и действията си. Реално времето самостоятелно не може да се промени. Единствено може да се разгледа под различен ъгъл. А понякога детството е дом (дори в повечето случаи) - защото то е съществувало преди промяната, а там цари само и единствено мир. Типичен пример за едно запомнено детство е това на лирическия герой от “Да се завърнеш в бащината къща” на познатия на всички български поет. Там се описва завръщането на отдавна изгубен странник, допуснал да стъпи обратно в дома си, а чувството наподобява, както бе споменато и по-рано, един душевен мир, тъй като той си спомня за своята собствена майка, ала постреща го тишината. Завръщането не в дома, а в детството разказва за това, че един човек иска да си спомни за миналото и за най-важното - себе си. Ако разгледаме личен модел на човек, познат, ще кажем, че в един тежък момент решава да си спомни за по-малкия “Аз”, за мира, който се разпространява във всички точки на спомените му. Преди вероятно го е виждал като нещо незначително - безполезно, просто празен момент от живота. С времето обаче разбира колко много греши - в детството е основата. Точно този период от време кара индивидът да бъде себе си, дали с добро, дали с лошо. Смея да твърдя, че мястото и хората винаги са имали ефект върху детството ни. В добри моменти тези хора крепят краката, мястото създава уют. В други разбиват мечти, а домът вече не е дом. След години, когато човек достигне определена възраст, той си спомня (абсолютно винаги, без изключения). Но вместо да отиде отново там, може само и единствено да гледа. Затова се сравнява с “мир”. Детството е един душевен мир. Дом, макар и да не е възприеман като такъв. Както се спомена, той може само да се наблюдава, да се учи от него. Човекът има възможността да погледне обратно и да си спомни, било то с добро или не. Това е една кратка линия - за някои маловажна, но в най-чести случаи значима. Съвсем малка частица от съществуването ни, която ни кара да усещаме една идея по-малко болка и повече спокойствие и уют. А какво мислите вие по въпроса?